Зала за лекции 3

Владимир крачеше бавно по коридора и се оглеждаше. Трябваше да намери залата, в която след миг щеше да свърши лекцията по история. Съвсем случайно бе научил, че новият преподавател е неговият стар познат. Мъжът, който мразеше повече от всичко на този свят - глупакът Бенедикт. Пред очите му изскочи спомен от онази фатална нощ и той премига. Беше се случило преди толкова много години, че му се струваше като далечен сън. В тихия коридор се чуваха само стъпките му. След секунди тук щяха да нахлуят студентите и Владимир се усмихна хитро. От колко време не беше виждал старият си познат? От година и нещо... Точно заради него сменяше работата си, а съдбата отново ги събираше. Беше нарочно! Проклетникът искаше да си отмъсти, но руснакът нямаше да се даде. Щеше да му покаже, че не го е страх от него и това че съпругата му беше умряла по негова вина не значеше, че ще трябва да го гони, за да си отмъсти. Бенедикт беше причинил прекалено много неприятности на Владимир и си заслужаваше всяко едно страдание. Той никога нямаше да забрави сълзите, които лееше неговия враг на погребението на съпругата му. Руснакът още помнеше меката й кожа и страстта, с която му се отдаваше. Точно затова го мразеше този сухар, защото беше повече от него. на външен вид и отвътре, защото беше доста по-умен от него. В главата му имаше само история, а в тази на Влад имаше от всичко, за да завърже хиляди теми за разговор. Той просто превъзхождаше Бенедикт във всяко едно отношение.
Руснакът застана до вратата на залата и се облегна на стената, за да изчака студентите, които започнаха да излизат като рояк пчели от стаята. Погледна часовника си и след като Бенедикт остана сам с книгите си, Владимир влезе и затвори вратата след себе си. Британецът още не беше вдигнал поглед и учителят по руски скръсти ръце.
- Все същият сухар и глупак. Даже бих казал книжен плъх!
Думите на руснака прозвучаха остро и злобно и той присви очи. Приближи се още малко и се усмихна безочливо.
- Какво правиш тук?
Седна на една от масите близо до Бенедикт и си пое дъх, щеше да е повече от забавен този разговор. Познаваше стария си познат и знаеше какво можеше да направи. Да притреперва от злоба и да го гледа с омраза. Нищо повече, той не беше мъж, а смешник!

Лекцията беше минала леко, бързо.
Само на това ли се дължеше позитивното му настроение? Не можеше да прецени, а и мислите му нямаха особено голямо желание да се занимават с проблема. Имаше малко време да подреди катедрата си, да прибере по-важните документи на безопасно място в чантата и да се изнесе. До края на деня нямаше повече лекции и задължения, което оставяше времето му абсолютно свободно. С приятели имаше уговорка да излезе за по бира и билярд, но срещата бе късно и до тогава имаше предостатъчно време. В плановете му влизаше един хубав душ и кратка дрямка на дивана в компанията на Хари. О и някакво хранително пресищане, макар и да стоеше алтернативата да се погрижи за вечерята си навън; покачаха ли се температурите апетитът му започваше да бяга сякаш адът му е по петите и Бен можеше да се наслади само на няколко хранения на ден и то в малки количества. В противен случай му ставаше тежко, лошо и принципно ниското му кръвно рухваше още по-надолу. Така де, не беше приятно.
Внезапно глас и присъствие го изкараха от доброто му настроение с толкова груб шут, че за момент му се стори невъзможно. Можеше да познае този глас навсякъде и без значение какво му служи за пречка- как да забравиш нещото, което ти е донесло толкова много страдание? Сърцето му ускори своят ход с много повече тупкания, от колкото е характерно за спокойно човешко същество. Състоянието се равняваше на това на чист шок и ако назовем ситуацията така, то не бихме били далеч от истината. Бенедикт бе замръзнал на място от купчинката емоции заляла го при наличието на убиеца на неговата съпруга. Пряко или непряко да беше то в очите му имаше една единствена стойност така както мъжът пред него бе със статуса на враг. Нямаше промяна и нямаше и да има- тук нещата бяха категорично фиксирани.
Очите му се вдигнаха и веднага срещнаха чуждите в поглед напоен с омраза. Въздухът между тях като че ли бе напоен със статично електричество достатъчно да изпържи малки животинки и да не остави никакви следи. Как смееше да се появява така пред него? Ако не ги делеше катедрата като нищо щеше да му се нахвърли без въобще да съжалява, без дори да иска да поеме контрол над бушуващите емоции. Лошо ли беше, че желаеше да му отмъсти? Престъпление ли се водеше, че с радост би го заличил? Малко или много в него растеше зародишът на опасението, че някой ден ще извърши убийство и ще оцапа ръцете си завинаги. Ако кръвта беше на Влад не би имал нищо против, проклет да е!
Бенедикт дишаше тежко, а юмруците му бяха свити до побеляване.
- Какво правя тук? - гласът му бе тих, но напоен с предупреждение. Другият мъж имаше прекалено много наглост в себе си, но какво да очакваш от подобно леке? Отдавна се бе убедил, че пред него стои едно изчадие събрало в себе си най-лошото, което обществото можеше да предложи. Такива не трябваше ли да ги изтребват без да му мислят особено много? О, с радост би изпълнил подобна присъда само да беше наблизо личното му оръжие. В признак на бяс и жаждата си бе купил пистолет и Владимир бе извадил невероятният късмет да се омете преди да получи куршум между очите. След погребението ... за Бен бе повече от мрачен период. Не съжаляваше обаче за нищо, освен за основното.
- Копеле! - мъжът изкрещя и хвърли първото пред себе си, а след това и стоящото до него. Оказаха се едри глинени делви пълни с химикалки и моливи и именно те полетяха към спокойно седналият мъж. - Как смееш изобщо да ми се мяркаш?

Въздухът между тях се наелектризира и Владимир започна да усеща злобата, която се събираше у Бенедикт. Беше нормално погледът му да се промени щом го види и реакцията не закъсня. Очи пълни с омраза и лицето на руснака, което доказваше, че е абсолютен непукист. Двамата бяха толкова различни, че ако ги гледаха от страни щяха да са доста интересна картинка.
Бенедикт мразеше до полуда Владимир, но чувствата бяха същи у руснака. Никаква милост за този глупак! Щеше да направи всичко възможно да го види съсипан и Мери беше помогнала за това. Понякога съжаляваше за случилото си, но щом видеше противната физиономия на англичанина забравяше за съвестта си бе готов на всичко, за да го дразни и съсипва. Да го вижда уязвим. Умираше си да вижда омразата в очите му и да вижда безсилието му. Беше толкова слаб и глупав, Владимир беше силен и злобен. Нещо, което бен никога нямаше да бъде!
- Копеле? Сега така ли ме наричаш? Ставаш все по-мил и мекушав!
Смехът на Владимир се разнесе из стаята и той погледна Бенедикт, след секунда към него полетя някакъв предмет и руснакът се наведе. По пода се разпиляха химикалки и моливи. Значи щяха да играят мръсно? Не, Владимир нямаше да го нападне, щеше да го предизвика и тогава щеше да му покаже, че е сто пъти по-силен от него. Бен винаги щеше да си остане един слабак, който не може да защити нито себе си, нито това, което обича.
- Жена ти друго повтаряше, докато бях с нея в леглото ви. Ти вечно отсъстваше, а тя беше доста страстна!
Отново се изсмя и скри с ръце лицето си, за да се предпази от новия залп, който последва. Идваше му да скочи и да го пребие, но отново си повтори, че ще изчака. Беше прекалено хладнокръвен, за да предприеме някое безумие. Имаше време да счупи главата на този глупак.
Владимир се изправи и погледна в очите Бенедикт. И неговите, и тези на мъжа подсказваха само огромната им омраза един към друг. Руснакът никога нямаше да забрави случилото се в колежа, но това, което беше причинил той на британеца беше много по-брутално и болезнено. И все пак му беше малко. С удоволствие би го подложил на онези мъчения, за които той разказваше на студентите си.
- Какво стана, Бен? Мислех, че ще прекратиш жалкото си съществуване след смъртта на Мери. - думите му бяха ледени и удряха като камшик. Твърде жестоки и Владимир го осъзнаваше, но не му пукаше за Бенедикт.
Владимир се приближи към него и скръсти ръце пред гърдите си. Да, двамата определено бяха странна картина. Двама мъже, които се мразеха до смърт. Враждата им щеше да приключи в мига, в който единия от тях щеше да напусне тази земя и това определено нямаше да е руснака.

Това преля чашата- а тя принципно не беше от най-празнеещите. Не биваше да споменава Мери и всички неща, които си бе позволил да върши с нея. Изневярата беше едно от нещата, които едва ли някога щеше да може да прости на покойницата, но някак си винеше повече Влад за всичко. Защо не? Старият му враг не заслужаваше абсолютно нищо друго. Надяваше се само някой ден- ако се удържеше и не го убиеше - да успее да види как всичко му се връща. Не вярваше в източните учения за кармата изцяло, но не можеше да отрече, че има някакво зрънце истина в цялата какафония. Каквото сам си подредиш на някого ще ти се върне, дори и да е след огромно количество години. Владимир Корф нямаше как да избяга от тази съдба- а където самата тя не искаше да е самостоятелна все нещо щеше да я побутне в правите релси. Тайничко Бенедикт нямаше нищо против да вземе участие и да се отдаде изцяло на благородната мисия.
- Мил и мекушав? Дори и така да е, не ти влиза в работата. - мъжът изсъска с чиста злоба, присвил отново очи в знак на някакво предизвикателство. Какво точно съдържаше бе абсолютна и неподправена мистерия, но със сигурност бе нещо много нецивилизовано. Идеше му да реди още сума ти думи, но всичките те бяха обидни а реално не искаше да пада толкова ниско. Обидната от преди малко се бе отскубнала съвсем несъзнателно, плод на емоционална нестабилност. Бен бе над такива неща- предпочиташе да атакува противниците си с добре построени фрази, които да унижават по един високо елитарен начин. За бога, какво друго да очакваш от добре възпитан в един от най-добрите колежи по света индивид? Владимир трудно можеше да разбере какво е класа, тестото от което го бяха замесили бе съвсем различно. Първоначално това ги бе превърнало във врагове и съперници- и двамата съществуваха като потенциални индивиди създадени да се отличават и да оглавяват де що има класации.. по различни начини. След това вече бяха разбрали, че не могат да се понасят и прочее, но това си бе след реалното запознанство.
- И за твое сведение не бих прекратил живота си. - тук лъжеше, но Влад нямаше как да го разбере, след като никога не бе полагал труд да опознае мъжа пред себе си. Най-съкровените му мисли и проблеми бяха тера инкогнита и сигурно дори и не подозираше за съществуването им. Да стои далеч от тях, това си бе прекалено лично и по никакъв начин не трябваше да се осквернява от гадните ръчички на толкова противно и пропаднало същество.
- Бих накарал твоя да свърши.
Внезапно думите напуснаха съзнанието му и се облякоха в материя, което ги направи истински. Дори не знаеше кога и защо е проговорил отново, но за момент цялата кръв от лицето му се стопи, оставяйки бяло платно. Изглеждаше толкова сериозен със сключените си вежди и леденостудени очи, че не можеше да има никакво съмнение. Говореше сериозно и това не бе поредната куха заплаха, като онези от миналото. Не знаеше какво го е накарало да се обади като цяло, но дори не можеше да се самоубеди, че иска да върне думите назад. Не че можеше, но го нямаше онова съжаление появяващо се след като изцепиш запомняща се глупост.
Мъжът си пое въздух рязко и остро, причинявайки лека болка на белите си дробове. Те бяха понастинали от среднощната му разходка на чист планински въздух и не особено подходящо облекло, но съседският кодекс не трябваше да се нарушава. Беше се съгласил да разходи кучето им като отплата за предишна получена услуга и малко се бе разсеял в процеса. Сега да страда, сам си беше виновен и за това.
Не, не искаше да седи в едно помещение с Корф, не можеше. Не искаше обяснението му защо е тук- ако дори имаше перспективи да получи подобно. Нямаше да слуша и глупавите му нападки, които просто се опитваха да го провокират. Мъжът набута няколко хартии в кожената си чанта, наблъсквайки ги до почти непростимо намачкване вътре. Безцеремонно се врътна на пети и се зае да излиза обърнал неразумно гръб на своя подтисник.

Владимир наблюдаваше много внимателно Бенедикт и със задоволство забелязваше омразата и смущението, което събуждаше у най-големия си враг. През всичките години на познанството им у руснака бе останала мисълта, че трябва да унищожи Бен. Беше почти успял с Мери, но англичанинът бе успял да се съвземе, макар и трудно от предателството и загубата й. Мисията на Корф не беше приключила! Щеше да се успокои само щом видеше надгробният камък с името на Бенедикт. Такива мишки като него не трябваше да живеят на този свят. Или си силен или умираш, а за Владимир - Бен беше паразит.
Двамата определено много се мразеха и това пробуждаше у Влад най-черните мисли, на които беше способен. И двамата бяха готови на убийство, но на Смит май не му стискаше да пусне спусъка. Владимир беше готов да го убие с голи ръце, но първо щеше да инсценира, така че да не се озове във затвора. Той беше умен и пресметлив и нямаше да се даде толкова лесно на един глупак!
- По-скоро ще умра от старост, ако чакам ти да отнемеш живота ми.
Руснакът се изсмя презрително и поклати глава. Щом Бенедикт започна да прибира нещата си, Владимир присви очи и поклати глава.
- Ти си страхливец! - изсъска през зъби и се усмихна дяволито. Този противник не му беше в категорията. Прекалено лесен и глупав, за да се получи онази борба за надмощие. Британецът винаги бягаше и това не се харесваше на руснака.
- Знаеш ли, че Мери беше бременна, когато умря?
Бен тъкмо беше минал покрай него и тези думи го накараха да спре на място. Ето, че Влад отново бе успял да удари по слабото място. Той винаги беше победител, а темата за едно бащинство щеше да е покартителна. Лекарите тогава бяха решили, че Владимир е нещастният съпруг и бяха съобщили на него новината за мъртвата жена и предполагаемото му дете.
- Колко мило щеше да бъде, ако моето дете носеше твоята фамилия. Бедният Бенедикт, отблъснат от всички!
Злобият му и удрящ като камшик смях се разнесе из стаята и ехото го повтори няколко пъти, за да натякне хубаво на Бен за всичко, което се бе случвало зад гърба му. Твърде болезнено, а Владимир обожаваше да бърка в раната му. Със сол!

Той се закова на място, а думите прокараха ледена следа по дължината на гърба му. Невидима ръка като че ли отново го стисна за сърцето, извивайки го в агонизираща форма и ъгъл. Ако това не стигаше, същото в момента се случваше и с гърлото му- всичко там бе пресъхнало до болка и свито на макс. Сякаш не стигаше, ами и съзнанието му започна да повтаря думите отново и отново; те имаха толкова фатално значение, че бяха преобърнали малкият му свят почти фатално. Трябваше ли след всичкото това време да отваря раните наново? И не само, о, никак даже. В момента ръсеше обилно сол отгоре им, карайки ги да горят в агония, Бен да гори в агония. Струваше му се, че земята под него се е напукала и се отваря бездна готова да го погълне. Тъжното в ситуацията бе, че подобно събитие можеше да третира само и единствено като някакво щастливо обстоятелство, което да го измъкне от мъката и болката. Парадоксът се явяваше в това, че го чувстваше отново и отново, а нищо не се случваше. Нямаше пропасти, нямаше край и обреченият цикъл просто се завърташе. Кога се бе навлякъл в него? Историята им с Владимир се простираше назад в годините до точка толкова отдалечена, че дори не можеше да я назове с точни параметри. Егоистично беше, но би върнал лентата назад и би спестил всичко на бедната си и незаслужила тормоза душа; заслужаваше ли го?
Не смяташе, че в момента може да има по-подъл удар от прясно нанесеният. Не стигаше, че единствената жена обичана истински от него е мъртва, че е съществувала изневярата и всичко покрай нея... ами сега и това. Съществуването на дете, което може да е било, а може и да не е негово. Защо Мери не му бе казала за това? Нима наистина нямаше пръст в създаването на горкото същество и с това целият грях да е бил просто пазена добре тайна? От реализацията му се зави свят. Мери не беше такава- не и преди, не и някога. Владимир се бе намесил в живота им и бе осквернил всичко, всичко! О, богове, в Бен всичко в момента пулсираше. Имаше повече гняв от колкото може да събере и имаше чувството, че ще повърне. С какво бе заслужил, с какво?
Мъжът дори не усети кога чантата се е изплъзнала от пръстите му, кога е ударила тежко пода и част от съдържанието се е разпиляло непростимо под най-близката редица от столове. Тялото му лекичко трепереше, отново, от насъбралите се в него емоции, но нищо не можеше да отвлече вниманието от лицето на Бен и физиономията, която имаше то в момента. Като че ли всичкият живот се бе източил от него и на празното място се мъдреха само очи позагубили цвета си, пепелява плът и бледи напукани устни. Не беше дори изражение изкривено в гняв- просто тъга, безнадежност и микс от още подобни емоции. Сякаш се бяха върнали обратно към времето на погребението и периода в който загубата бе най-осезаема. Сякаш отново губеше Мери, отново и отново и отново... отново. Не, не. Не.
Нима наистина бе някакво мекотело? Не, не беше това. Просто всички имаха граница на окончателно пречупване и може би в момента стоеше на прага на своята. Щеше ли да престъпи? Множество въпроси пулсираха в момента в слепоочието му, но нито един от тях не носеше логика. Преплитаха се един в друг и кашата просто се влошаваше. Кое беше по-лошо? Може би фактът, че въпреки всички мисловни процеси Бен бе изключил изцяло. Празният му поглед бе най-точното свидетелство за това.
Не знаеше какво го е прихванало- реално рядко правеше такива неща. Тялото му се задвижи самичко, реагирайки по инстинкт. Имаше чест да защити, но тя се бе въргаляла толкова много в калта, че нищо не можеше да я възстанови. Това не му пречеше да се прави на загубеняк и да не се отказва- не беше ли признак и на чиста лудост? Правеше едно и също отново и отново, а открито очакваше резултата да се промени по някакъв начин. Не, в това не можеше да има логика.
За един миг просто се бе озовал пред Влад, замахнал рязко и с приготвен юмрук към лицето му; искаше да размаже проклетата му физиономия така, че да не прилича на абсолютно нищо. Така нямаше да има неща, които да му напомня.

Твърде късно! Владимир твърде късно бе осъзнал какво причинява на Бенедикт и колкото и да го мразеше съжали. Тук вече говореха за смъртта на едно дете, едно невинно и малко детенце, което не беше получило шанс да живее. Независимо кой е бащата.
Споменът от болницата онази нощ беше покъртителен. Когато докторът бе съобщил на Влад новината, той се беше почувствал смазан. Отмъщението му беше стигнало твърде далеч, беше си позволил от омраза да изневери на съпругата си, само и само да страда Бенедикт. В този момент беше готов да спре всичко и да забрави завинаги тази омраза, но щом се бе прибрал у дома и беше научил, че съпругата му е изневерила, всичко беше рухнало. На човек с неговият характер му трябваше толкова малко, за да тръгне отново по лошия път. Просто руснакът мразеше до смърт. Обичаш и мразиш до смърт!
Той се извърна към Бенедикт, готов да му се извини и видя покъртителната физиономия на британеца. Стореното беше сторено и нямаше връщане назад. Прекалено тежки думи бяха казани, прекалено лошо постъпки бяха направени. Тази омраза щеше да ги погуби!
Владимир разбра, че беше причинил отвратителна болка на Бен и направи неопределена физиономия. Нещо средно между съжаление и радост. Той беше прекалено сложна личност и рядко се разбираше какво точно мисли и иска.
След миг обаче видя ръката на англичанина. Беше стиснал длан в юмрук и след миг полетя към лицето му. Реакциите на Влад бяха прекалено бързи и той хвана юмрука му. Изгледа го на кръв и стисна зъби.
- Какво си мислиш, че правиш?
Последва ответен удар и Владимир заби своя юмрук в лицето на Бенедикт. По-точно в носа му. Чу се един познат на счупване звук и руснакът го хвана за яката преди да е паднал на земята. Придърпа го към себе си, така че да се гледат лице в лице и го хвана за врата. Стисна го и изръмжа. Бен беше като играчка в силните ръце на Владимир. Имаше още една разлика у двамата и това бе физиката им. Руснакът беше доста по-силен от слабият англичанин.
- Не мислиш ли, че ти си виновен за това тя да ти изневери?
Пусна го рязко на земята и последва нов удар. Този път ритник в корема и Бенедикт се преви на две. Имаше ли смисъл от тази битка, след като единият беше победител от преди да е започнала?
Владимир се отдалечи от Бен и се опря на катедрата. Може би, ако имаше повече разстояние между двамата щеше да е по-добре. Не трябваше да се стига до убийство! Влад искаше да работи спокойно като учител, а старият му враг объркваше плановете...
Сърцето му, за негово учудване беше забързало своя ход и мъжът си пое дъх. Започваше да възвръща хладнокръвието си, а това определено щеше да помогне да не се стигне до по-сериозни последици от омразата, която витаеше във въздуха. И все пак той беше започнал пръв с отровните си думи, искаше да нарани по най-отвратителния начин Бенедикт и беше успял, но не се чувстваше горд от стореното, може би, защото имаше съмнения, че онова малко детенце може и да е било негово.

Имаше нещо, което го караше да се замисля. Ако за миг възприемеше, че теорията за предопределената съдба е вярна, то тогава това ли беше неговата? Да поема отново и отново едни и същи удари, да получава отношение престъпващо всички човешки закони и права? Не, сигурно вселената просто не го смяташе за човешко същество. Това ли беше разковничето? Можеше ли да се счита за някаква грешка на природата, за някакъв изверг заслужил си всичко, че и повече? И Владимир като че ли бе единственият който го виждаше- какво друго да значи страстното му убеждение по темата? В момента Бен бе готов да му повярва, а може би всъщност още от началото бе имал доверие в тезата. Просто се налагаше да си отвори очите и да види реалноста- онази в която беше загубенякът, изтърсачето, грешката в системата. Какво да прави обаче след това? Видеше ли всичко в тази своя черна същност нямаше да остане нищо друго. Нямаше ли да е по-добре да изчезне съвсем? Едно прекратено съществуване, един лъч надежда за всички останали. Като че ли нямаше особено голям избор- кой ли реално би го оплакал дори и да изчезнеше? Имаше остатъци от семейство и група от близки приятели, но след като бе просто жалко съществуване те не му принадлежаха истински. Нямаше как да ги зачита, камо ли замесва в кашата на собствената си глупост; не би било етично, а все още имаше някакви признаци на здравомислие. Ето, точно така. Изчезнеше ли не оставяше нищо и никого след себе си, което си бе просто страхотно. Трябваше да благодари искрено на Влад за това, че му е помогнал с откритието въпреки проявената жестокост. Бен беше виновен за всичко, виновен, виновен... ах и така до кога?
Болката в момента го управляваше, заляла цялото му същество. Малко или много в момента замъгляваше всичко, оплитайки го в своятата си мрежа от лъжи и преструвки. Кога се бе озовал на пода? Това малко му се губеше, но внезапно Бен осъзна, че идва на себе си. Какво бе породило всичките негативни мисли от преди малко? Почти не можеше да се познае в тях, нищо не подсказваше, че има и шанс да се открие. На прага на съзнанието и безсъзнанието го бе обзела странно негативна летаргия. И най-странното беше, че дори и в момента я усещаше в себе си; нещото бе минало на заден план дебнейки нова възможност да се изяви. Отвратително- искаше му се да повърне, но дори и да го направеше нямаше да е по тази причина. Устата му се бе напълнила с лек металически вкус и леката проверка го доведе до откритието, че носът му е бил счупен. Прекрасно. До колкото можеше да усети по болезненото си дишане същото важеше и за поне едно ребро- и до тук със свободните движения и всичко.
Бен прекрати всички опити да се изправи в името на това да остане легнал по гръб. Болката не отшумяваше- гадината недна- но мислите му бяха в пъти по-бистри и отново завъртяха скорошните събития. Откритието за Мери... Мери и ... богове. Щипенето в очите му дойде малко по-късно и мъжът осъзна, че дори не може да заплаче. Сълзите не идваха, но гадното напрежение около очните му ябълки осъществяваше симулация на абсолютно същото. Вътрешностите му се свиха почти като модерна версия на Гордиевият възел, нерв покрай нерв покрай нерв. Струваше му се, че просто не може да пропадне повече. Дори се бе опитал да прибегне до истинско физическо насилие, а това не му се бе случвало от няколкото години прекарани в изучаване на източни бойни изкуства. Може би ако не бе емоционалната му нестабилност в момента щеше да пресметне ударите си така, че да нанесат щети въпреки разликата в силите им. Толкова можеше да направи на чиста глава, но сега...
По-добре да беше мъртъв, в кома или поне в безсъзнание.
- Не мисля. - изхриптя той и очите му се затвориха. Ако не друго таванът не предлагаше никаква утеха. - Не и когато винаги си си поставял за цел да ми отнемаш най-ценното.
Това бе истина; Влад го правеше, или поне опитваше, още от както се бяха запознали. Ако му стискаше в момента Бен би попитал дали е останал доволен от всичко сторено, дали наистина е толкова горд от себе си колкото изглежда. Обзе го съжаление- не беше в позиция достойна за подобни емоции, но реално Владимир не беше ли в по-тежка ситуация от неговата? От далеч поведението им имаше основите на детско съперничество, а Бен бе единственият желаещ да бъде освободен от него. Всичко друго... просто намекваше за евентуалните сериозни комплекси, които руснакът криеше дълбоко в себе си.
Поваленият мъж се опитваше да преглътне по-горчива топка от колкото е здравословно.

» Зала за лекции 1
» Зала за лекции 2